Нестинарството през очите на Петко Славейков

Славейков първи разказва за празника Най-ранните досега известни писмени сведения за нестинарите и тяхната традиция ни е оставил Петко Рачов Славейков, които той обнародва през 1866 г. Дядо Славейков лично е посетил нестинарските села в Странджа, наблюдавал е някои от традициите на нестинарите и е разговарял с тях. Най-ранното му наблюдение на нестинарския обичай е от 1866 г. в българското село Маджура, днес в Турция, публикувано във вестник „Гайда“ на 15 юни същата година, т.е. съвсем скоро след като е станал очевидец на нестинарския ритуал в деня на св. Константин. Следващите публикации са в издавания от П. Р. Славейков цариградски вестник „Македония“, брой 30 от 3 март 1870 г. и вестник „Ден“ бр. 11 от 21 април 1875 г. Големият български писател и етнограф поддържа твърдението, че корените на нестинарския духовен обичай са наследство от Тракия. С танцуване върху горещата жарава те изпадали в транс и възхвалявали бога Слънце. Те му се молели да ги дари със здраве и да направи годината им плодородна. След идването на българите те твърде вероятно възприемат ритуала от останалите на Балканите траки. Денят на св. св. Константин и Елена е най-важният религиозен празник на нестинарите. Той се празнува в два последователни дни – 21 май (3 юни), когато се отдава почит на св. Константин, и 22 май (4 юни) – на св. Елена. Във всички български села в Странджа, които принадлежат към рупската етнографска група, съставна част, от която са и нестинарските села, св. Константин и св. Елена, макар и неделимо свързани, се почитат като два празника, а във всички други странджански села от загорската и тронкската етнографски групи – като един общ празник. Подготовката за големия празник в нестинарските села започва още през януари от първия му ден св. Васил до Атанасовден, а непосредствената подготовка от първите дни на Костадинския месец (месец май). Невъзможно е да се разглежда нестинарството и въобще обредността на хората в Странджа планина, без да се обърне специално внимание на т. нар. нестинарски светилища – селската черква, конака, манастирчето, свещения извор, одъра, столнината. Черквата в нестинарските села не се различава по функцията и архитектурата си от православните черкви в Странджа. Конаците са храмовите постройки на нестинарите. Те са напълно отделени и независими от църквата и се намирали в центъра на всяко село. Конакът е храмова постройка, която бележи сакралния център на обредността на селището, а манастирите или параклисите – нейните граници или предели. Най-добре запазен в автентичния си вид днес е конакът на св. Костадин и св. Елена в с. Българи. По-старите конаци, които се намирали в домовете на главните нестинарки, са били и средища на общността. Тези средища са се местили с избора на нова нестинарка. Вече е обичай, който няма същата символика Георги Мишев, д-р в областта на културно-историческото наследство Нестинарството е обред, защото в него има ред. За съжаление обаче мисля, че вече се е превърнало в обичай. Трябва все пак да разграничим обреда и обичая. Между тях има изключителна ярка разлика, която е дефинирана в нашата фолклористика от професор Тодор Живков. Той казва, че когато обредът загуби смисъла за неговите носители, те правят нещата така, както са ги видели и както са ги чули. Значението на всяко едно действие, което извършват, и на всеки един символ, който присъства, и когато всички тези елементи си загубят значението, тогава обредът става обичай. Тодор Живков казва още, че това е началото на края на обреда. Това се случва, когато на въпрос „Защо се прави така“ отговорът е „Ами за здраве“. Обяснението свършва тук. По-дълбокото значение и по-дълбоката семантика от носителите на това знание е забравена. Стигнало се е дотук, защото за съжаление става дума за съжаление за една комплексна ситуация. От една страна, като говорим за нестинарството, не трябва да пропускаме да споменем времето на комунизма. Тогава този обред е бил изключително потискан. Тази традиционна култура, на която са носители местното население, не е била поощрявана от държавата да се проявява в такъв вид. Държавният апарат е потискал тези народни обреди и празници и ги е извадил на сцена. Правило се е едно организирано представяне, качвано е на сцена, вкарано е в кръчмите. Така нестинарите биват лишавани от същината си. В крайна сметка като говорим за нестинарския празник, става дума за празнуване на светиите – почитането на свети Костадин и света Елена, както и на други светци. Като го извадим от този контекст и го вкараме в кръчма, огнеходката носи икона, но не извършва действие в почит на светец . Тя показва артистично умение, което е интересно и атрактивно за публиката. В случая се търси ефект върху публиката, а не почит към светеца. Целта не е почитането на определения ден и спазването на всички неща, които са в нестинарския обред. Влизането в огъня е само едно от редицата обредни действия. От друга страна, голям фактор е обезлюдяването на тези райони, което води до напускането на младото население и липсата на тази директна приемственост, това оказва голямо влияние. След 50-те години на миналия век станахме свидетели на т.нар. край на традиционното българското патриархално семейство, които има свои традиционни ценности. Те са свързани с почитането на определени празници, места, извършването на определени обредни действия. Настъпва промяна, която се дължи на индустриалната революция и преминаване към друг начин на живот. Третата причина е използването на обреда за привличането на туристи. Превръщането му в туристическа атракция. Още Росица Ангелова, която е изследовател на нестинарството, в книгата си „Игра по огън“ пише, че местните хора в село Българи са й казвали, че ако го нямаше нестинарството, кой щеше да дойде в тези Балкани и да научи за нас. Това не е нищо лошо, но впоследствие се засилва и става основна движеща сила. Цялото село и цялата общност започва да мисли за деня, в който ще дойдат много туристи и много гости. За съжаление това в момента е движещата сила в превърналия се в обичай. Последицата от вписването на нестинарството в списъка на ЮНЕСКО местната общност чувства едно признание. Това води до обсебване на обреда. Село Българи казват, че само при тях е нестинарството. Само тук ще се играе в огъня. Миналата година във Влахов дол, който се смята за родина на нестинарите, забраниха да се пали огън и казаха, че който иска да гледа как нестинарите танцуват в огъня, може да го види само в селото. Така че смятам, че списъкът със световното културно наследство на ЮНЕСКО в реалността показа, че направи лоша услуга на нестинарството. Самият обред започва да бъде изваждан от неговата функция. Нестинарите са посредникът между местните хора и света. Така че те трябва да се съобразят с това, което нестинарите им казват и усещат. Копирано от standartnews.com
Сподели:
Към началото