Като че ли нещо те води в огъня. Не си самичък.

Настинарството е древен езически обичай, а християнството го свързва със св. Константин и св. Еленаа. Отричано и гонено, то е живо и днес..

От незапомнени времена в дебрите на мистичната Странджа планина живее необикновеното племе на нестинарите – „децата“ на свети Костадин, неизгарящите в огъня, прозиращите в бъдещето… Кои са те? Каква е тайната на огнения им танц? Какви са били в миналото и има ли ги и днес? Как се става нестинар и какво е да стъпваш с боси нозе върху живи въглени? Тези въпроси си задават много хора, наблюдава огнения танц на нестинарите.

Сякаш земята се разтваря и магията се случва, в писъка на гайдите и тътена на нестинарския тъпан, в сякаш оживелите икони и мисриса на тамян, нестинарите се разхождат в страховитата сила на огъня.

Винаги има неща ,който умът и рационалното знание не успяват напълно да обяснят. Могат да се усетят само със сърцето – ако човек се откаже от установените си представи за възможно, надмогне страха си от неисвестното и отвори сетивата си за духовния свят.

Едни от най-талантливите български изследователи оставят трудове върху този интригуващ феномен. Централно място сред тях има академик Михаил Арнаудов, последван от автори като Росица Ангелова, Иваничка Георгиева, Валерия фол, Ружа Нейкова, Диана Радойнова, Анчо Калоянов и др.

Според едни хипотези това е обичай, наследен от древните траки и техния култ към Дионис-Сабазий. Според други корените му се крият в древногръцките мистерии, в шаманските практики или в почитта към слънцето, чийто земен еквивалент се явява огненият кръг. Допуска се също ирански или персийски произход. И докато учените все още спорят около възникването и същността на нестинарството, то продължава да съществува и да се развива по свои собствени пътища и закони…

Названието „нестинари“ идва от гръцкото „анастенариа“ и означава буквално „в огнището, в огъня“, т.е. нестинарите са хора, които играят върху огън. Наистина ритуалната игра в жаравата е най-емблематичната черта на нестинарството. Танцът в жаравата е само най-видимата и ефектна част, но по-съществени са дълбоко духовните й аспекти. Т. нар. прихващане е особеното състояние на транс и свързване със сакралното, в което нестинарите пребивават, преди да влязат в жарта и по време на самата огнена игра. Тогава някои от тях получават и пророчески прозрения.

Нестинарството не е типично 3а цялата територия на България: регистрирано е единствено в Странджа. Изследователите очертават едно вероятно нестинарско землище с формата на триъгълник, чиито върхове са градовете Царево (със старо име Василико) в днешна България, Мидия и Люлебургас в европейска Турция. Смята се, че в миналото са съществували около трийсетина нестинарски селища, като най-известни сред тях са Българи (преди Ургари или Вургари), Кости, Бродилово, Сливарово, Граматиково, Кондолово и др. Споменават се също Заберно, Визица, Стоилово, Колибите, Курудере, Яна и др.

Ранните сведения показват, че населението по тези места представлява специфична етническа група, между българи и гърци. Те са двуезични и с особени носии, различни от тези на околните селища. Жителите на нестинарските села имат характерна вяра и обредност, които ги отличават от останалите християни: постят много, но не спазват повечето християнски празници и работят в неделя. Славейков привежда дори слухове, че нестинарите нямали гробища, защото изгаряли мъртвите си.

Сред самите нестинари и до днес се пази споменът 3а напуснатото село Припор (на гръцки Трипори – Три прохода), навремето разрушено от разбойници. То се смята за майката на нестинарите, за тяхната „родина“ или „юрта“, Защото от там според преданието са се разселили всички нестинарски села. Това свещено място се намира в местността Влахов дол между селата Кости и Българи и село Граматиково, в близост до р. Велека. Там е и т. нар. Голяма аязма – свещен извор, на който се приписва особена чудодейна сила.

 

Светокът

Централно място в нестинарския пантеон заемат св. Константин и Елена и техният празник, който нестинарите у нас честват традиционно по стар стил на 3 юни, а някой по нов стил 21 май.

Според християнското учение свети император Константин Велики въвежда християнството като официална държавна религия във Византия, а наред с него се чества и паметта на майка му Елена, благочестива християнка, по чийто почин бил открит честният кръст на Голгота. В представите на нестинарите обаче се очертава един по-различен образ: светецът, наричан свети Костадин, Светока, Великия Баща или Костадин Сребърния, се явява главен наместник на Бог на земята, а св. Елена е негова жена. Светокът е добър; той осигурява здраве, благополучие и мир на своите „деца“, но в замяна те трябва да го почитат, да не допускат да бъде „обиден“ и стриктно да изпълняват необходимите ритуали. В противен случай може страшно да наказва с наводнения, болести и други бедствия.

В с. Българи се помни как преди петнайсет години местните хора решили да преместят празника на друга дата, та да се падне в съботния ден и да е по-удобно за работещите. Излял се такъв страшен дъжд, че било невъзможно да се излезе навън, камо ли да се напали огън и да се играе в него. Оттогава всички Знаят, че празникът трябва да си е точно на деня.

Огън и Вяра

Св. Костадин се явява на своите избраници с определени искания, предсказания за бъдещи събития или предупреждения за предстоящи наказания. Виждат го, облечен в бяла риза и окичен с три наниза жълтици, да седи на специално приготвен За него стол и да пророкува. Според играещите в огъня той върви пред тях и ръси вода със сребърен ибрик, та гаси въглените, затова и те не изгарят нозете си.

Трудна съдба

Заради общия си произход, свързан със Светока и старата „родина“, всички нестинари се смятат помежду си за братя, независимо от това, че времето и превратностите на съдбата ги разделят болезнено и задълго. Създаването на националните държави на Балканите, последвано от войни и миграции в края на XIX и началото на XX век, променя завинаги съдбата на този край. След Балканската война от 1913 г. българското население от Южна Странджа, която остава в пределите на Турция, е принудено да се пресели в българската й част. Малко по-късно, след Първата световна война и спогодбата Моллов-Кафандарис за размяна на население между България и Гърция от 1927 г., част от жителите на нестинарските села, които се определят като гърци (напр. хората от Кости), са принудени да напуснат родните си места в България и да се заселят в Северна Гърция, където пренасят със себе си нестинарството.

Тези катаклизми оставят тежък отпечатък върху съдбите на местните хора и естествено, повлияват на съхранението на обичая – на много места той е изгубен, а самите нестинари казват, че „силата намалява“, когато са далеч от родните си места. Друг тежък удар върху нестинарската традиция идва по времето на социализма, когато преминаването на границата между България и Гърция е силно ограничено и нестинарите от двете й страни вече не могат да се събират за общи обреди, което е много важно за тях. Така обичаят спира да се изпълнява в повечето нестинарски села, като се запазва най-вече в с. Българи, както и в някои преселнически селища в Северна Гърция (напр. в с. Агия Елени, Драмско, където има преселници от Кости). Едва след краха на социализма и отварянето на границите през 90-те години на миналия век връзките между българските и гръцките „братя“ се възстановявam u me започват дa общуват u дa се събират за общи ритуали.

Пътят на нестинарите през годините е изпълнен с още много изпитания и трудности. Открай време църквата ги отрича и преследва като еретици, а почитта им към иконите се определя като идолопоклонство. Особеният транс, в който изпадат при играта в огъня, се обяснява с обладаване от зли демони и се заклеймява като „бесовщина“ и „дяволска работа“. Макар че отделни свещеници са склонни да проявяват разбиране и толерантност към вековните традиции на нестинарите, не са малко и онези, които грубо ги нападат и ги заплашват с анатема, отлъчване от църквата и дори „избесване в София“. По сведения на съвременници през 30-те години се е стигало даже до физическа саморазправа: местният поп Слав набил една от ургарските нестинарки и хвърлил след нея иконата, след което битата нестинарка умряла от това, че на светеца била нанесена голяма обида. Нестинарският конак в селото на няколко пъти бил заключван, запечатван и дори събарян по Заповед на църковните власти, но нестинарките упорито отпечатвали вратите му и издигали наново съборената къщичка. През 1934 г. Св. синод на Българската православна църква изпраща свои представители в с. Българи малко преди празника на св. Константин и Елена, за да осуети неговото честване. Духовниците заплашват нестинарите, че ще ги обявят за сектанти с цялата тежест на произтичащите от това последствия. Като вярващи християни местните хора са силно смутени и разстроени от натиска на църквата: те наистина престават да играят в огъня за няколко години, смятайки, че св. Костадин ги е изоставил.

Първите десетилетия на XX в. поставят нови изпитания пред нестинарите. Вестниците процъфтяват и фокусират необикновен обществен интерес върху тази „сензация“. На празника на св. Константин и Елена в с. Българи започват да се стичат многобройни посетители. За тях ритуалът няма сакрален смисъл, а е по-скоро забавен куриоз. Масираното им присъствие променя цялостната атмосфера на празника и притеснява нестинарите. Осветени с прожектори, за да ги виждат зрителите, те се смущават и отказват да влизат в огъня.

В тогавашното българско общество това поражда скептицизъм, присмех и обвинения в „шарлатания“, като профанизира дълбоко сакралните измерения на нестинарската вяра и обредност.

След установяването на комунистическия режим атеистичната пропаганда остро осъжда обичая като отживелица и религиозен фанатизъм. През 1960 г. нестинарските игри са окончателно забранени от специално пристигналите в с. Българи хора от окръжния комитет.

Към 90-те обичаят се възражда отново.

Сподели:
Към началото